вторник, 19 февруари 2013 г.

ИНТЕРВЮ с Проф др. Искра Баева


Проф. д-р Искра Баева е учен историк и преподавател в Исторически факултет на Софийски университет „Климент Охридски”, специалист по нова и съвременна история, история на най-новото време, история на Централна Европа след Втората Световна война. Тя е личност с обществени и социални позиции, автор на книги,  студии, учебници и помагала, исторически и научни текстове, критични статии, анализи и др. Завършила специалност история в Софийския университет "Св. Климент Охридски", специалист в Катедрата по нова и най-нова обща история в Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" (1980 г.), Кандидат на историческите науки (1982 г.), "Полската селска партия на Ст. Миколайчик в периода на утвърждаване на народнодемократичната власт в Полша 1945 - 1948 г.",старши асистент (1982 г.), главен асистент (1984 г.), доцент (1995 г.) Член на факултетния съвет на ИФ.

1. Г-жо Баева, кой е ген. Луков? Какви виждания има, в какви организации участва?
На въпроса кой е ген. Луков може и трябва да се отговаря нееднозначно, тъй като според мен трябва да се прави разлика между българския офицер Христо Луков и политическия деец от навечерието на Втората световна война и военните години. Отговорът на този въпрос най-вече трябва да се пречупи през днешното използване на спомена за ген. Луков – той се връща в съвременното ни общество не като реална историческа фигура, а като митологизиран образ, предназначен за реализиране на конкретни, за съжаление добили популярност днес, политически цели.
За какво става дума?
Първо ще кажа няколко думи за историческата фигура на ген. Христо Луков. Той е професионален военен, участвал във войните, които България води в началото на ХХ в. – Балканските и Първата световна, когато достига до чин майор. По-късно – когато вече започва да играе политическа роля, около него се раждат различни митове. Например този, че в края на септември 1918 г. с артилерийското си отделение бил спасил Кюстендил от сръбските войски, след като българските войници били напуснали позициите си, за да се отправят към София и да поискат сметка от властите за военната катастрофа – пробивът при Добро поле. Както се вижда, митът за „бранителя” Луков носи ясно изразен политически привкус, защото насочва към мисълта, че Луков е офицер-спасител на националната чест, докато разбунтувалите се войници са национални предатели (ще припомня, че Войнишкото въстание от 1918 г. е предизвикано от ужасното състояние, в което се намират армията и народът във вътрешността на страната, и от поражението, предизвикано от фатални грешки на командването).
Независимо от действията му като професионален военен, Христо Луков става известна историческа фигура не заради военните си качества, а с политическата си дейност. От 1935 до 1938 г. е военен министър в онзи период, когато България постепенно се ориентира към Третия райх, преди всичко защото тази страна е най-последователно реваншистка, а тези германски нагласи отговарят на желанието на българските управляващи да си върнат загубените територии и поруганото национално достойнство. Казвам това, тъй като онази атмосфера в тогавашна България много наподобява днешната, поне що се отнася до националното достойнство, а станалото в края на 30-те години и по време на Втората световна война показва колко лесно подобни настроения могат да се използват, за да хлътне цялата страна в дупката на войнстващия реваншизъм и национализъм и да преживее нов погром.
Но да се върна към Христо Луков – докато оглавява Министерството на войната (точно така се казва това министерство), той съдейства на цар Борис ІІІ да си върне контрола върху армията, като разтурва Военния съюз и забранява на офицерите да се занимават с политика, превъоръжава армията, подготвя планове за военни действия срещу Гърция, Турция и Румъния – с други думи, подпомага подготовката на България за бъдеща война. Министерската кариера на Христо Луков не продължава дълго – големите му амбиции го вкарват в конфликт с министър-председателя Георги Кьосеиванов. Христо Луков е принуден да подаде оставка и да мине в запас, като в ози момент получава чин генерал-лейтенант.
Истинската политическа дейност, заради която за ген. Христо Луков продължава да се говори и до ден днешен (за твърде много други професионални военни и дори военни герои отдавна вече почти никой не си спомня), е друга. Това е фактът, че от 1939 г. и до смъртта си ген. Луков оглавява създадения през 1932 г. Съюз на българските национални легиони. Оценката за този пост на ген. Луков е в пряка връзка с оценката за тази организация, създадена в изблик на национализъм и под влияние на разгарянето на национализма и реваншизма в Европа. Като имам предвид идеологията, политическите цели, политически противници, които си избират легионерите, и средствата, които те използват за борбата си, определено може да се направи изводът за профашисткия и пронацисткия характер на Съюза на българските национални легиони. Легионите се нареждат в дългата редица на подобни организация, никнещи като гъби в цяла Източна Европа през 30-те години. Естествено е при това положение ген. Луков, поне за времето, през което ръководи Съюза на българските национални легиони, да се определя като ярък представител на крайнодесните сили в България, следващи доктрината на фашизма и националсоциализма. И този последен щрих от биографията на генерала слага своя отпечатък върху цялостната историческа оценка за личността му. Днес си го припомнят днешните последователи на Съюза на българските национални легиони, а не просто родолюбиви българи. А военната кариера на ген. Луков няма нищо общо, тя е само детайл, който днес се използва, за да се скрие истинския характер на днешното му възвеличаване.

2. Какво ще кажете за българския фашизъм и националсоциализъм някога?
Съзирам в този въпрос отгласи от доста стария спор дали е имало фашизъм в България. Преди двадесетина години съм участвала в този спор, продължавам да мисля по същия начин, затова и тук ще повторя позицията си. Според мен, няма никакво съмнение, че в България са съществували фашистки и пронацистки формации, движения и обществени нагласи. Затова говорят и някои от имената на подобни организации, затова ще ги изброя: Съюз на българските фашисти, Национална задруга фашисти, Съюз на младежките национални легионери в България, Съюз на българските национални легиони, Националсоциалистическа българска работническа партия, Народно социално движение.
Както виждате, някои от тези названия буквално повтарят имената на организациите на италианските фашисти и германските националсоциалисти. Идеите, идеологическите и пропагандните послания и средствата за постигане на целите на българските профашистки и пронацистки организации са вдъхновени отново от по-старшите им събратя от Италия и Германия. Разликите се явяват в реализацията на идеите – българските (както и повечето от другите източноевропейски профашистки формации) не успяват да овладеят държавата и остават встрани от центровете на властта. Основната причина за това е разпокъсаността на тези сили, липсата на единна организация, обществената съпротива към подобни идеи, изразена най-масово сред левите политически формации, както и нежеланието на контролиращия централната власт български цар Борис ІІІ да допусне истинските си конкуренти до властта.
Общият ми извод е, че в България има фaшизъм като организации и движение, нo не е установена класическа фашистка или нацистка диктатура, както това става през 20-те години в Италия и през 1933 г. в Германия. От друга страна, този извод не означава, че няма постепенна, „пълзяща” фашизация на властта в България. Само че тя е инспирирана не толкова от вътрешните сили, колкото от външни въздействия – на първо място от нарастващия германски контрол върху България. По такъв начин може да се обясни приемането на Закона за защита на нацията през декември 1940 г., сиреч малко повече от два месеца преди присъединяването на България към Тристранния пакт. Засилват се също репресиите и гоненията срещу левите противници на властите и на профашистките организация, включително и на обществени места.

3. Какво ще кажете за расизма, антисемитизма, човекоомразата по онова време и до днес?
Ще кажа, че тези крайно десни идеи са донесли много нещастия на човечеството, те са довели до огромен брой унищожени човешки животи – най-вече през ХХ в., но не бих казала, че те не продължават да влияят и въздействат върху обществото и неговата съдба и през настоящия ХХІ в. И още нещо, на пръв поглед изглежда, че антисемитизмът засяга само евреите, а не и другите етнически общности в дадена държава и най-вече – по никакъв начин държавнотворческата нация. Историята обаче показва достатъчно ясно, че преследването и отричането на правото на равноправно съществуване на една етническа или социална общност винаги води до разяждане на единната социална тъкан и ескалира в преследване на все нови и нови групи, определяни като „врагове на държавата”. Омразата към различните и чуждите е мотивирана от националния егоизъм, от лъжовната вяра, че ако малцинствата бъдат отстранени, ще се подобри животът на еднаквите и своите, но всъщност тя води само до още по-голяма омраза и в края на краищата до отслабване на държавата.
Тогава – преди и по време на Втората световна война расизмът, антисемитимът и омразата към различните предизвикват европейска и световна война, коствала на човечеството десетки милиони жертви, унищожила германската държава, разгоряла различни омрази в цяла Европа – в края на войната репресираните от „новия нацистки ред” са обхванати от желание за отмъщение, така че колелото на унищожението продължава да се върти. Най-пострадали несъмнено са европейските евреи, но не малко са жертвите и сред циганите, славяните, комунистите, левичарите и повечето различни хора – в етнически, религиозно, сексуално, здравословно отношение. Сега опасностите от възраждането на тези стари идеи не са толкова големи, защото международните организации и световното обществено мнение категорично са ги осъдили след войната и са ги лишили от международна легитимност. Въпреки тази изцяло променена обстановка в сравнение с 30-те години, съществуват и много тревожни тенденции. Все повече млади хора, предизвикани от проблемите в днешното ни общество и господстващото консуматорство, се обръщат към миналото в търсене на идеали и ги намират именно там – в идеите за неограничената сила на „националния дух”, за чистотата на „българската общност”, за „родолюбие”, криворазбрана „обич към родината”. И това продължава с нова сила днес, независимо че тези идеи са много стари и отдавна са доказали не само своята неефективност за възхода на родината, а и фаталните си последици. Въпросът е дали някой иска да се учи от миналото и доколко хората са готови да вярват на историята.

4. Защо е проблем Луков марш и неонацизмът в България?
Осъществяването на факелни шествия в памет на ген. Христо Луков в съвременна България е една от най-уродливите прояви на обърканите ценности, които ни донесоха годините на прехода. Струва ми се, че това е грозен страничен резултат от процеса на политическо пренаписване на миналото, осъществено в първите години на трансформациите. Тогава се наложи простата замяна на политическите знаци пред историческите събития – това, което в годините на държавния социализъм от съветски тип е било осъждано, започна да се възхвалява и обратното. Докато истинското преразглеждане на историята би трябвало да се изразява в нейното изчистване от политически оценки, независимо откъде идват, в опиране на фактите и процесите и внимателно оценяване на техните последици. Това, разбира се, не означава, че историческите фигури или историците не могат да имат политически убеждения, а че те не бива да се отразяват върху оценките, не бива да водят до фалшифицирана на фактите, да се подценява или скрива историческият контекст. В случая на ген. Луков историческият контекст е достатъчно ясен – той, както и Съюзът на българските национални легиони са привърженици на фашизма и националсоциализма и то в годините на Втората световна война, когато за всички заблудени от социалните аспекти на фашистките идеи вече е кристално ясно, че става дума за силовото налагане на новия германски ред с помощта на Вермахта, за програма за унищожаване на непълноценните и нежеланите.
За какво при това положение говори продължаващото вече десет години провеждане на т.нар. Луков-марш. Според мен, за опит за реабилитиране на българските последователи на фашизма и националсоциализма от годините на Втората световна война. За това говорят не само имената на организиращите маршовете организации – Водачеството на Съюза на българските национални легиони и Българският национален съюз, но и терминологията, която използват, за да мотивират своите последователи. Ще цитирам някои от тях: „националната съпротива в България почита българските национални герои и открито демонстрира идеите си на улицата”; „Българската младеж не е, няма и никога няма да бъде антинационално настроена, за разлика от връстниците си в западните страни”; „улиците на София ще ехтят от скандиранията и ще бъдат осветени от факлите на стотиците националисти”. За нещо от миналото да ви напомнят тези фрази? Не по-малко характерни са и квалификациите, които те употребяват срещу несъгласните с възраждането на идеите на крайните български националисти чрез т.нар. Луков-марш. За тях са запазени следните наименования: „„правозащитни”, анархо-комунистически, гей и всякякви други антибългарски организацийки”, „българомразци”, „безродници”, „подли твари”, „антибългарски сили”.
Подобна терминология и идеи не могат да не предизвикат тревожни реминисценции от миналото. Те са в пълно противоречие с основополагащите ценности на Европейския съюз, член на който е България. Още по-опасното е, че тези настроения в България ескалират. При това те получават и подкрепата на дъргжавни институции като софийската община.

5. Каква е опасността при днешните неонацисти и защо те почитат именно ген. Луков? Каква проява е т.нар. Луков марш?
Както казах в отговора на предишния въпрос, голямата опасност, която крие дейността на българските неонацисти (въпреки че се опитват да се отграничат от това понятие заради негативната международна реакция, техните идеи и действия няма как да се определят по друг начин), е във факта, че те привличат не само носталгично настроените към епохата отпреди 1944 г. възрастни, а и немалко млади хора. Ако отново си припомним Италия през 20-те години и Германия през 30-те години, ще видим, че фашизмът и националсоциализмът привличат особено силно същия младежки контингент от хора, които нямат достатъчен житейски опит, които са емоционално привлечени от националните митове, свързани с миналото. Не е случайно също така, че и в периода между двете световни войни, и днес най-силно въздействащи върху участниците и страничните наблюдатели са факелните шествия. Тези паралели трябва да накарат демократично мислещите българи да се замислят за възможните последици и да се опитат да обяснят на младите хора какви опасности крият вечерните националистически маршове, осветявани с факли.
Още по-неприятно е, че за емблема на маршовете, в които за съжаление участват по няколкостотин млади хора, е избран не някой друг, а водачът на пронацисткия Съюз на българските национални легиони ген. Христо Луков. Те са убедени, че той не е палач, а жертва, тъй като е застрелян на 13 февруари 1943 г. от Иван Бураджиев и Виолета Якова, членове на бойна антифашистка група. Но ако приемем тази трактовка, то би трябвало да квалифицираме като жертва и един от инициаторите на „окончателното решение” на еврейския въпрос Райнхард Хайдрих, застрелян на 27 май 1942 г. от чешка бойна антифашистка група (в този случай изпратена не от комунистите, а от емигрантското чехословашко правителство в Лондон). Размяната на местата между жертвите и палачите е много характерна за обърканото време, в което живеем, и представлява голяма опасност за бъдещето на българската демокрация.

6. Как мислите, че можем да се предпазим от възраждане на тези опасни идеи днес?
Въпреки голямата ми тревога за кризисното състояние, в което се намира българското общество днес, не съм загубила надежда. Начинът да се върнем към демократичните ценности според мен е един – образование, възпитание и пак образование. На пръв поглед изглежда лесно, но всъщност не е. Защото отдавна вече традиционните ценности на българския народ, в който образованието е заемало първите позиции, са отречени и заменени с идеите на консуматорството, представяно като най-сигурния двигател за развитието на икономиката. Това убеждение, което господства в целия развит свят, се базира върху възприемането на хората не като разумни човешки същества, а като инстинктивни консуматори. Затова толкова бързо и масово се наложиха продуктите на т.нар. масова култура, в които на преден план излизат насилието и ниските страсти – насилие, секс и др. под. От лансирането на такива ценности до хлътването в клопката на екстремизмите стъпката е много малка. И много млади хора не се колебаят бързо да я направят.
Това, от което се нуждае нашето общество и не само то, е включването на демократичните ценности в образованието, както и лансирането им в най-разнообразните средства за комуникация в обществото. Българското общество, както и обществата в повечето демократични европейски страни, трябва да покаже ясно, че не приема опитите за възраждане на крайни идеи, вече доказали вредата си в миналото, да ги осъди, а не да си затваря очите и да приема при осъждане на недемократичните практики от близкото социалистическо минало да се промъква възраждането на не по-малкото недемократичните идеи от по-далечната ни история.

7. Какви, според Вас, са причините идеи като: нацизма, расизма, фашизма, доказано античовешки, взели толкова жертви при възхода си по времето на Хитлер и Луков, да бъдат допускани, легитимирани, търпяни и въобще приемани и до ден днешен?
Основната причина е общата криза, в която живеем в продължение на десетилетия. В България има все повече бедни, безработни, необразовани хора, които не виждат изход от положението, в което са попаднали. Това са хората, тотално отричащи съществуващата система, към които на времето се обръща Хитлер и които откликват на призивите му за национална революция. Не бива да забравяме това, за да не се повтори германското минало като наше бъдеще, разбира се, както става обикновено в историята – като фарс.
Вина за възраждането по нов начин на идеите, чиито корени можем да открием във фашизма и националсоциализма, носи цялото българско общество. Както десните партии, които в началото на своето възраждане в началото на 90-те години безкритично се обърнаха към собственото си недемократично минало и увлечени от антикомунизма се възползваха от антикомунистическата пропаганда на фашистите и националсоциалистите. Но и левите партии носят немалка вина, защото с бездействието си и чувството си за вина те позволиха да бъдат реабилитирани много от „героите” от миналото – един от тях е и ген. Луков. Предложението за наименоване на софийска улица с неговото име е подкрепено и от представител на БСП в столичния общински съвет. И ако за десните възхвалата на профашистите изглежда по-разбираема, съгласието на левите с днешното възстановяване на паметта за личности като ген. Луков е напълно неприемливо. Някой трябва да предупреждава какви са били престъпленията в миналото и да бди те да не се повтарят.


Акценти:
·        Естествено е при това положение ген. Луков, поне за времето, през което ръководи Съюза на българските национални легиони, да се определя като ярък представител на крайнодесните сили в България, следващи доктрината на фашизма и националсоциализма. И този последен щрих от биографията на генерала слага своя отпечатък върху цялостната историческа оценка за личността му. Днес си го припомнят днешните последователи на Съюза на българските национални легиони, а не просто родолюбиви българи.

·        В България има фашизъм като организации и движение, нo не е установена класическа фашистка или нацистка диктатура, както това става през 20-те години в Италия и през 1933 г. в Германия.

·        Осъществяването на факелни шествия в памет на ген. Христо Луков в съвременна България е една от най-уродливите прояви на обърканите ценности, които ни донесоха годините на прехода.

Размяната на местата между жертвите и палачите е много характерна за обърканото време, в което живеем, и представлява голяма опасност за бъдещето на българската

Няма коментари:

Публикуване на коментар